(авто)портрет

Тази сутрин
получих колет.
Подател липсваше.
В кашона, пълен
със смачкана хартия,
намерих портрет.
Но лицето му
го нямаше.
- Избеляло ли е,
или още
не е нарисувано? -
попитах го.
Не получих отговор.
- И гласът ти ли
го няма на картината?... -
Но стъклото
остава непокътнато,
ако въпросът
не срещне своя отговор
в идеалната точка
на пропукване.
- И какво е станало с ръката ти,
отсечена от рамката?...

Закачих портрета
на стената
и нарисувах
на захабения тапет
ръка,
побрала на дланта си
мъничко лице,
което молеше да го погалят.
Но дяволският прозорец
пречеше.
- Счупи стъклото и ме погали...
Не се притеснявай,
че ще ме изцапаш с кръв -
устните ми имат нужда от цвят.
Не се притеснявай,
че парчетата стъкло
може да ме наранят -
времето от другата страна
ме превърна в холограма.
Погали ме, моля те,
не ме оставяй
отпаднал фрагмент,
не оставай незавършен...